Няколко обли въпроса,

закостенели, стаени и бъдещи…

В миг на забрава.

В миг на почуда.

Спуснати сякаш с дъжда по принуда,

терзаят дори тротоарите вечни и мудни.

И срещите в минало време

едва ли ще върнем,

едва ли ще бъдат.

Защото това да забравиш

понякога пари…

А това да си спомняме

несъмнено връща пожари.

И потребността да сме слепи и вяли,

обрича ни строго да бъдем коварни.

Защото това което било,

Е,

и ще бъде,

отредено бе на нашите минали грешки..

но с бъдеще.

Но в бъдеще

бихме поискали още от вчера,

където усмивката ти не беше

вестител на днешния дъжд…

А дъждовното кратно на бъде-ще.

29.09.2022

онтарио

времето в канада

относително изглежда

като днес

и някаква отчупена наслада

и близък звук на скупчената свежест

януари е онтарио

на няколко самотни стъпки през

портрета на гората

и близките усещания за човечност

въпреки удавените ни надежди

тихо е но блясъкът в очите ти

напомня на далечна птица

като капка в езеро едва

се сбира склонността

на собствените ми

поличби

да срещам собствената си душа

и опити да правя

да обичам

18.01.2020

Понякога в дневността си

сме ощастливени от лица с усмивки

по-красиви от дъга.

И само тихичко отронените думи,

в една смълчана лятна вечер,

биха показали как по всичките ни

малки рани и съприкосновения,

са показани и трудност, и щета,

нанесени безпомощно и безпощадно.

Трудности понесли смелост, че са покорени.

Щети наравно заплатени.

И сега усмивките са само по-красиви.

Точно там около мъничката откровеност.

11.07.2022

август е черешата на двора,

изпаднала в дъждовна несполука,

някакси препречила простора

с облачности... и земята суха

спря да пита за съдбата си пчелите,

щъркелът на стълба ме погледна и отлитна,

отново няколко незнайни въпросителни,

за нашето единствено съмнение

и бедните ми рими и отложено вълнение,

че пак отново се опитвам

да се срещна и да се попитам

в август ли се мъча да обичам.

август е самотна дрямка,

круша паднала,

в миналото плодовита,

виждам се в очите сини,

на пътеката тревиста,

брястовете тихи,

нарисувани в ъгъла на листа.

времето е спирка на гара безлюдна,

в топлината отново листата са мудни,

няколко стръка от мисли събличам,

август да е искам

август... да обичам

12.08.2020

Все още сънувам

очите ти на бледата светлина

от земята отразена в небето

и полето бе някак

тъжно и самотно

като сутрините си без теб

как доброволно се обричат мъките ни

на нещастие

и как пространно премерваме душите

с камъни от неузрели плодове

пепел само покрива зелената ливада

която в миналите векове

преписваше по остарелите си мигли

вечност и неверие

дали това ще ни тежи

дори да беше бляскаво поверие

не ще повярвам

че единствените на които сме необходими

са само нашите ръце

грабещи от чуждите усмивки

заради едни бетонно неузаконени стълбове

на сляпа вяра и ако това не е неверие

но ти почакай

дори и никъде посоките ни да не се кръстосат

ще стъпим върху изгорялото стъкло на моста

за да се срещнем в отраженията на мъничките

в край замесени от пепел молекули

за да не видим никога отново себе си

които сме изгубили

отново

в това което не беше

за да видим това което избрахме да бъдем

10.06.2018

Октомври е блясъкът на дните,

затрупани от птича песен.

Изгубен ключ в гората,

поглед, нейде неподнесен.

Лист червен, отронен на земята,

дума честна, изречена в захлас -

„Без теб дали ще бъда аз?“,

„Ела, до мен. Да седнем на тревата.“

...

Октомври се оплаква, че е опит за признание,

струпано в жълтите измокрени листа.

Дали не беше просто обещание?

Есен е октомври – Кога ли бе това?

26.10.2020

в градината мина,

тревите прибрани

на тихо, в косите ти млечни,

и с нежност докоснах твоите длани,

неподправени с грешките вечни.

протягат се клонки и диви къпини,

с очи на синигер отмерват деня,

въздъхват за миг пътеките сини,

ето ти стъпка. с теб я деля...

в градината мина(ло),

тревите са сухи,

погледали нежност и рани,

и търся ги клонките глухи,

отхапали моите длани...

27.08.2020

сънливите ти утрини са

рани със затворени очи

едва отронили листата на съвременната есен

цветни спомени в които ни боли

и гледки на миражи бесни

приседнала на пристан пред вратата на страха

младостта в одежди от изсъхнали листа

плете отровните ни мисли

и на гроздове растат в сърцата ни отломки

грабнали нехайство и невежие

а зад ъгъла на двора

стотина мравки се препъват в буци пръст

и изскачат от устите ни с кроежи

едва разцъфнала и леко пропиляна вече

пияна

дори измамно прелъстена

любовта

примирено засмяна

наивна

за своите вкусове

ще бъде отскубната скоро

дори като бурен

по просташки разбрана

и вечно попарена

не ще порасте

...

в прииждащата есен

12.09.2018